Стая 114

Докато асансьорът бавно се движеше нагоре, хиляди мисли минаха през главата на върколака. "Защо съм тук?.. Това не може, да е на хубаво.. Но пък от друга страна, тя изглежда безобидна.. Или просто се прави на такава?". Беше объркан. Какво можеше да иска тя от него ? Когато влязоха в стаята, той реши да се отпусне. Просна се на канапето в очакване на това, което тя бе намислила.
- Ще ми кажеш ли най-после, защо съм тук ? - попита той, докато ровеше в минибара. Извади пакетче чипс, погледна я, и нервно започна да хрупа.

Соня стоеше безмълвно и сковано - обичайната й поза, докато се движеше асансьора. Тя отключи вратата и с ликантът влезнаха. Не остана очарована - леглото бе едно и тясно.
- Явно ще трябва да спиш на дивана - констатира тя леко надменно, като игнорира останалите му въпроси. Защо всъщност го бе взела със себе си.. И тя не знаеше. Просто не можеше да се прибере у дома, не искаше.. А него бе взела, защото.. И тя самата не намираше логично обяснение.
- Хахаха - засмя се тя шумно на глупавото хрупане на ликантът. Да той определено не представляваше заплаха. Леко чувство за хумор, отделен от събратята си, а и с апетит.
- Вие, ликантите, не си ли падате повече по месо? - попита тя все още развеселена от гледката.
- Не знам, ти ми кажи защо си тук - най-сетне отговори на въпросът.. Но с друг въпрос. - Може би за да те убия? - каза тя с лукава усмивка, която разкри кучешките й заострени зъби - Или пък, за да правя тестове за разработване на нови оръжия срещу вас? - продължи заядливо тя - Не смяташ ли, че ми имаш прекалено много доверие? Дори името ми не знаеш, а ме последва тук - добави тя с лукава усмивка - Може би съм опасна за вида ти, както и за теб. - довърши тя и седна на леглото. Соня наистина нямаше намерения да убива ликантът, просто го изучавеше, беше й интересен..

- Хехе, ами, когато живееш сред хора, след време свикваш със странните им храни. Пази се, защото и без това ми се яде месо. - продължаваше да хрупа, и да я гледа с веселяшка усмивка. Не знаеше как да отговори на въпроса й, относно идването си тук. Животът му не беше нищо особено, и не се боеше да го загуби, стига да си струва. А и нещо му подсказваше, че тръгването с нея може да е приключение, дори забавно.
- И не, няма да се разберем така. Аз взимам леглото. Вие вампирите, и без това спите в дървени кутии. - мрънкаше той, и унищожаваше пакетче след пакетче.

- Дървени кутии значи - засмя се Соня на странните му представи - Май наистина не си общувал много с нашия вид? - попита го тя и завъртя очи.
-Ами в ''кутии'', но от различни благородни метали, спят само най-старите вампири, кралете или както искаш ги наричай на клановете - обясни тя с отегчение - Аз лично имам прекрасно легло, което бих ти показала, ако имаше начин вампирите от кланът ми да не те разкъсат на влизане - добави Соня, леко двусмислено и закачливо. Тя наистина не искаше да си представи, какво би станало, ако той отиде в имението им. Или още по-лошо, какво би станало с нея.. Най-вероятно би била изгорена на слънчева светлина или по-лошо.. Тя отърси глава, като дългите й черни коси се размърдаха с нея. Соня стана и пусна плътните завеси, така че слънцето да не навлиза в стаята през деня.
- Остават няколко минути до изгрева - каза тя обедително и се мушна под завивките. - Е, няма ли да дойдеш? - попита иронично тя - Или предпочиташ твърдия диван? - добави с нашмешка вампирката.

"Хмм, интересно" си каза той на ум, и се запъти към леглото.
- Не те ли е страх, че ще те убия докато спиш ? - ухили се, и легна под общата завивка. Ставаше все по-интересно. За секунда, той си помисли, че тя иска нещо повече от него, но тази мисъл бързо отшумя "За бога, та тя е вампир". Протегна се към дистанционното и включи телевизора. На няколко секунди, той й хвърляше по едно око, необяснимо защо.
- Е ? Какво ти се гледа ? Филм за вампири може би ? - погледна я, и вдигна едната си вежда.

- Да ме убиеш? - каза тя с насмешка - Ти май наистина не знаеш коя съм - допълни тъмнокосата вампирка - Поне 3 пъти по-стара съм от теб, а и по-силна. Мога да те разкъсам на мига - заплаши го тя. Наистина бе странно да бъде в едно легло с ликант. Ако някой й бе казал за това, ден по-рано, тя не би повярвала. Но Соня имаше навикът да прави всичко независимо от останалите в клана й, както й от останалите вампири. Стига тя самата да вярваше, че е правилно и да иска да постъпи така.
- Не обичам телевизия - отвърна тя и присви поглед - Повечето филми за банални, в комедиите няма нищо свешно, ужасите не ме плашат, фентъзитата не са достатъчно реални - засмя се тя на предпочитанията си. - Може би нещо с кръв, Nip tuck - добави тя.. - Но от кръвта огладнявам, а не искаме да те пратя до болницата за кръв или пък да доведеш някой човек тук, нали? - пошегува се тя, сякаш ликантът й беше роб. Всъшност семейството й все още имаше няколко върколаци, които им служеха.. Домашни любимци - както се шегуваше баща й.. Е в миналото те са били абсолютно подчинени на вампирите, разбира се.

- Тогава, ще гледаме комедия - превключи канала с цел да я подразни - "Vampires suck" Това ще ти хареса. - лепна иронична усмивка на лицето си. Започваше, да се чувства все по-спокоен и отпуснат с нея. Може би беше от хубавото наспиване снощи, но той сякаш започна да гледа по друг начин на вампирите, особено на тази до него.
- И не, дори не си мечтай да стана от тук за някаква си кръв - отвърна гордо той - Ако си гладна, поръчай си келнер или хапни малко чипс, хаха. И все пак, коя си ти ? - пак я погледна, но този път сякаш замръзна върху ледената и физиономия.

Соня леко присви сините си очи и го погледна злобно.
- Тези вампирски пародии, не стават за нищо - отбеляза тя, макар, че не бе нужно. Тя се загледа към тавана, който явно скоро бе боядисван.. Миризмата на латекс дразнеше изостреното й обоняние..
Идеята за келнера не бе никак лоша.. Можеше да пие от него, разбера се. Но все пак тя щеше да преглътне жаждата си за кръв и да издържи още ден-два, преди да се върне в имението на семейство Блънт, където ''зомбирани'' хора ежедневно бяха на разположение, като доброволци, източници на този така прекрасен нектар - кръвта.
Коя беше тя.. Дали трябваше да му каже истината? Или да я запази за себе си. Той не бе живял сред вълците, не знаеше нищо за вампирските кланове, не представляваше голяма опасност за нея.
- Соня - промълве тя първото си име, без да казва фамилия. Въпреки това не рискува, ако това се разчуеше, положението й нямаше да бъде никак розово, а той щеше да бъде.. мъртъв.
- А ти скитащи се върколако? - попита тя с лека насмешка в тона си. Когато не бе ледана и сериозно, често иронията се поместваше в разговорите й..

- Соня значи.. - прошепна, и леко се обърна към телевизора. Името му звучеше познато. Може би, от историите, които беше чувал за убийцата на върколаци. Но възможно ли бе, това да бъде самата тя? Той усещаше, как черупката й се пропуква, и от нея се показва едно мило същество.
Слънцето вече бе изгряло, и леко надничаше в ъгъла на дебелата завеса. Вълкът стана, дръпна завесата до края, и отново легна до бледото момиче. Помисли малко над въпроса за името си, докато се правеше, че разглежда стаята.
- Лушън. - отсече и замлъкна, защото никога не е имал фамилия. Наричали го така още от малък, когато постъпил във войската. Не помнел родното си име, и използвал даденото му от неговите приятели и войници, през целия си живот.
- А ти, няма ли да спиш ? Или си гладна, и ме чакаш да се унеса, за да си пийнеш от мен ? - попита с надсмешка и леко я ръчна с ръка.