Бар "Амон"

След като хубаво се наспа, той реши да отвори бара си, и да почисти след снощното сбиване. Замете изпочупените чаши и въздъхна "ехх.. пак пари на вятъра". Седна и се заплесна в тавана, когато забеляза, че на една от масите все още лежи човек. Отиде до него и леко го подбутна с дръжката на метлата "Ей ! Жив ли си бе ?". Тъй като не получи отговор, той го метна на рамо и го изхвърли близо до кофите. Влезе, почисти масата и пак се заплесна в очакване на клиенти.

Соня-Клементайн тъкмо бе напуснала имението на семейството си, за да потърси нещо, което би утолило гладът й. Тя вървеше бързо и целенасочено, знаеше какво търси, а знаеше и къде може да го намери. Беше се насочила към един от баровете, разположени сред тъмните улички в Лондон, където можеше да се намерят само пияници, проститутки или крадци. Е, някои вампири не подбираха храната си и се хранеха дори с деца, други пък не обичаха се хранят от ''невинни жертви''. Соня рядко убиваше ''храната си'', но ако го правеше то тя избираше такива хора, които никой не би забелязал, че липсват. А каква по-добра жертва от захвърлен пияница край боклука на някой бар?
Тя бързо усети мириса на долнопробен спир, изпаряващ се от кожата на мъжът, проснат край бара. Мигновено се оказа до него, впила зъбите си, смучеща жалката му кръв. Спря се, едва когато пулсът отслабна до толкова, че сърцето му едва биеше. Тя избърса с опакото на ръката си останалите капчици кръв от устните си и се изправи.
- Какво пък - промърмори тя и влезна в празният бар. Трябваше да пийне нещо, но кръвта й се смрази. Бързо посегна към бедрото си, да провери дали пистолетът й е там - в барът имаше върколаци, по-точно върколак. Тя извади зареденият си пистолет и рязко го насочи към учуденият върколак.
- Какво правиш тук!? - изсъска тя през зъби, присвила леко очите си в заплашителен, дори леко злобен поглед, пълен с презрение.

Вълкът беше леко шокиран "Какво по дяволите, търси вампир тук" си помисли той. След това хубаво я огледа, и прецени, че не може да е толкова опасна.
- Ей, ей ! Я по-спокойно.. барът е мой ! - засмя се, сякаш знаеше, че тя няма да стреля. След което, продължи да мие и да зарежда кеговете с бира.
- Съжалявам, но кръв нямам. Тук не идват много вампири. - погледна я ведро и с лека надсмешка.

Злобният й поглед изведнъж изчезна и на негово място се появи учуден, а след това отново възвърна самообладание и присви очи.
- Как така барът е твой!? - попита заядливо с недоверие - Нима някой от вас ликантите* е посмял да излезне от вашата дупка, онова подземие, наречено дом? - попита го кръвопийката с присмешка и свали пистолета. Явно този тук не представляваше опасност за нея, а ако искаше можеше да го разкъса на мига, все пак бе на повече от 1000 години. Бе дъщеря на един от старейшините и като такава освен, че щеше да го наследи, тя имаше и много други умения.. Например да убива върколаци.
- Не искам кръв - излъга простичко тя. Макар че туко що се бе нахранила, все още бе гладна. Тази отрепка отвън имаше повече алкохол отколкото кръв в тялото си.
- Това място е ново - каза тя замислено - И ти си нов - добави докато оглеждаше върколака тя. Прекарваше почти всяка нощ в преследване, изучаване и убиване на такива като него и познаваше повечето върколаци в Лондон.. Е, поне тези, които не беше убила все още.

- Ами, всъщност, съм ходил там един единствен път. Честно казано, и на мен не ми допадна особено. Тук ми харесва, а и хората дават повече бакшиш като знаят, че всеки момент можеш да ги разкъсаш - отвърна той, а леката усмивка не слизаше от лицето му. Вършеше си работата, и от време на време хвърляше по едно око на гостенката.
- А ти ? Защо си навън по това време ? Скоро ще се зазори. - разпитваше я, за да стопи леда. Изглеждаше мила, въпреки, че се криеше под този поглед. Той не бе срещал такъв вампир досега.. без да броим главите в килера, на които беше нарисувал усмивки.

- Интересноо - промърмори вампирката и извърна погледа си от него, разглеждайки това място. - И нима нямаш никакъв контакт със ''събратята'' си ? - попита тя и леко се засмя иронично. Отново погледна дългокосия одърпан ликант и въздъхна, след което се насочи към един от високите столове на бара и безшумно се настани.
- Аз съм навън.. - започна тя, леко отегчено - за да убивам такива като теб - каза троснато и го погледна повдигайки една вежда - и да се нахраня, разбира се - довърши, сякаш това бе ясно.
Соня направи по-дълга пауза преди да отговори на въпросът му, защо е още навън по това време, не й се искаше да се прибира. У дома я чакаха само нарежданията на баща й, както и фиктивният и ''годеник'', за който бе длъжна да се омъжи някой ден. Тя се страхуваше, че този ден приближава и усещаше все по-голяма нужда да се откъсне от този клан. Но все пак това бе домът й, нямаше къде да отиде. Тя въздъхна и отново погледна дългокосият
- Не изпитвам потребности да бъда при клана си - каза тя предпазливо, защото още обмисляше дали би могла да му се довери. След като той не живее с върколаците, не убива вампири и не представлява заплаха, тя нямаше причина да го убива. Все още.
- А ти, защо не си затворил все още? - отвърна на въпросът му с въпрос - Няма никой тук. - допълни тя, за да бъде сигурна, че ликантът я е разбрал правилно. Рядко общуваше с други видове и беше предубедена относно разбиранията им.

- Аз сега отварям. - отвърна гордо той. За пръв път от няколко седмици успяваше да се наспи, и сега се чувстваше като нов. Предпочете, да не отговаря на въпроса за събратята си, защото беше прекарал почти целия си живот сам в планината. Все още му беше трудно да общува, въпреки, че всеки ден изслушваше десетки човешки истории, било то за отчаяние или радост.
- Е.. давай, разкажи ми за клана си, излей си душата. Оп.. хаха свикнал съм да говоря с хора, извинявай. - оправда се той набързо и седна до нея на бара.

- Не е ли късничко за отваряне? - попита го тя - Почти ще се зазори - поясни се отново. Тя, както всички вампири имаше много точен биологичен часовник, относно слънцето, изгрива и залеза. Бавно изпука пръстите си и се протегна, така че да раздвижи тялото си. Коженият корсет, както и коженият клин, с които беше облечена сякаш бяха част от тялото й и отразяваха и малкото светлина, която имаше на това място. Май наистина бе време да тръгва, по себе си съдеше, че изгрева ще настъпи съвсем скоро.
- Остава по-малко от час до изгрева - промълви тя и се изправи, като бавно се насочи към вратата. Отвори, но не усети мъжът, чието име не бе научила да я последва - Е? - попита тя, като се обърна през рамо - Не идваш ли с мен? - зададе втория въпрос сякаш бе излишен. Ликантът я гледаше озадъчено, сякаш не разбираше какво се очаква от него- а именно да затвори преждевременно барът си и да я последва..

- Аз ли ? - изненада се Лушън - Аз къде да ходя ? - погледна я сякаш знаеше, че трябва да тръгне след вампира, и в същото време едно гласче в главата му крещеше "Това е капан!". Имаше нещо странно в нея, нещо което той никога не бе изпитвал - знаеше, че може да й се довери. Извади ключовете си, пийна един малък скоч и закрачи към входната врата. "Добре е, че няма хора толкова рано, та да ме видят как излизам с вампир" си помисли той, и заключи бара. Прескочи безпомощният труп на нещастника, който беше изхвърлил по-рано, и застана до нея.
- И сега какво? - попита, и отново лепна онази усмивка на лицето си.